Поглед в две посоки

Трябва да съм бил 15-тина годишен когато ми купиха първия ми собствен компютър (Правец 8Д). Преди това си играех с 82, разни Изоти… каквото попаднеше. Беше страхотно, фантастична работа. Компютъра ми свиреше на 3 гласа, имах цветна графика, бизнес софтуер (Парис върху 8C, някой помни ли Парис? Някъде в Карнобат имам печатно ръководство за Парис). Съучениците ме гледаха като нещо не много нормално - пишех програми, на Бейсик, Паскал, бла бла. Възрастните изобщо не разбираха какво правят тия пластмаси с копчета (с малки изключения). Бях в сън, в моята околност с достатъчно малък радиус бях в екстремума на технологиите. Моите компютри имаха касетки и дискетки с огромен капацитет. Всички приятелчета идват вкъщи за да играем, пишем, чоплим нещо - за да са в досег с почти фантастичното.

Днес вървя по улицата, в ушите ми има малки слушалки включени в кутийка с размерите на кутия 100 милиметрови цигари. Слушам музика изсвирена от френски пианист, излъчвана от онлайн радио някъде в Ню Йорк в перфектен цифровизиран стерео звук. И не ми прави никакво впечатление.

Като малък четях фантастика. Като голям открих, че детските ми фантазии ги няма, станали са ежедневие. Трябва да си спомня как се мечтае.